Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон

— Абе за нас не знам — обади се Пепър. — За нас де да знам, щото то, като избухнат всичките тия бомби, ще гръмнем и ние — до един. Като майка на неродени поколения, аз съм против.

Погледнаха я любопитно. Тя вдигна рамене.

— А после гигантски мравки ще завладеят света — предположи нервно Уенслидейл. — Гледах един филм. Или пък се разкарваш с рязана пушка и всички имат такива коли с, нали се сещате, ножове и картечници, дето стърчат от тях…

— Не бих позволил никакви гигантски мравки и тям подобни — отсече Адам с ужасно оживление. — А на вас нищо няма да ви стане. Аз ще се погрижа за това. Ще е страшна работа — това де, целият свят да си е само за нас. Не е ли така? Можем да си го поделим. Можем да си играем на страхотни игри. Можем да си играем на война с истински армии и въобще.

— Но нали няма да има никакви хора — възрази Пепър.

— О, мога да ни направя хора — заяви безгрижно Адам.

— Във всеки случай такива, дето стават за войска. Всеки от нас може да притежава четвърт от света. Например ти — посочи той Пепър, която се сви, сякаш пръстът на Адам беше нажежен до бяло ръжен — можеш да вземеш Русия, щото тя е червена, а пък ти имаш червена коса, нали така? Уенсли пък може да вземе Америка, а пък Брайън — той може да вземе, да вземе Африка и Европа, а пък…, а пък…

Дори и в състоянието на все по-силен ужас, в което бяха изпаднали Ония се замислиха сериозно над това.

— Х-х-хммм… — заекна Пепър, щом усилващият се вятър заплющя във фланелката й. — Н-н-не виждам що за Уенсли да е Америка, пък за м-м-мене само ня-ня-някаква си Русия. Русия е голяма скука.

— Можеш да вземеш и Китай, Япония и Индия — додаде Адам.

— Това значи, че на мене ми се пада само Африка и една камара скучни държавици — опъна се Брайън, готов за преговори дори на ръба на катастрофата. — Нямам нищо против Австралия — додаде той.

Пепър го сръчка и заклати настоятелно глава.

— Австралия ще е за Кучето — очите на Адам горяха с огъня на сътворението. — Щото на него му трябва много пространство да тича из него. Пък и е пълно със зайци и кенгура, да си ги гони и…

Облаците се разпълзяха напред и встрани като мастило, излято в купа прозрачна вода — пълзяха по небето по-бързо от вятъра.

— Ама то няма да има никакви зай… — изпищя Уенслидейл.

Адам не слушаше — поне не се вслушваше в никакви гласове, идващи извън собствената му глава.

— Всичко тук е твърде голяма бъркотия — рече той. — Трябва да започнем отначало. Така ще е най-добре. Ще направим услуга на Земята, като се замислите. Направо се нервирам, като гледам как тия дърти откачалки оплескват всичко…

— Памет, разбираш ли — обясни Анатема. — Тя работи и напред, и назад. Искам да кажа родовата памет. Нют я изгледа учтиво, но объркано.

— Онова, което се опитвам да кажа — търпеливо заобяснява тя, — е, че Агнес не е виждала бъдещето. Това е просто метафора. Тя си го е спомняла. Не много добре, разбира се, а докато се прецеди през собствените й разбирания, често и доста се е омотавало. Според нас е най-добра в припомнянето на неща, които ще се случат на потомците й.

— Но ако ходиш някъде и правиш нещо само защото тя го е писала, а онова, което е писала, е нейният спомен за местата, където ще отидеш, и нещата, които ще направиш — рече Нют, — то…

— Знам. Но съществуват… ъ — ъ… известни доказателства, че точно така става — отвърна Анатема.

Погледнаха картата, разгъната помежду им. До тях радиото мърмореше. Нют твърде ясно съзнаваше, че до него седи жена. „Бъди професионалист — заповяда си той. — Ти си войник, нали? Е, на практика. Тогава се дръж като войник.“ Замисли се усърдно за част от секундата. „Е, тогава се дръж по най-добрия начин за един уважаван войник.“ Принуди се да насочи вниманието си обратно към непосредствения проблем.

— Защо Долен Тадфийлд? — попита той.

— На мен ми стана интересно просто заради времето. Оптимален микроклимат — така му викат. Това ще рече, че Долен Тадфийлд е малко селище със свое лично хубаво време.

Погледна тетрадките й. В това място определено си имаше нещо странно, дори и ако не обръщаш внимание на тибетците и НЛО-тата, от които като че напоследък бъкаше целият свят. Областта около Тадфийлд не само притежаваше тъкмо онзи климат, по който можеш да си сверяваш календара, но и беше забележително устойчива на промени. Там като че ли никой не строеше нови къщи. Населението май не беше от най-активните. Като че имаше повече гори и плетища, отколкото е нормално да очакваш в днешно време. Единствената фабрика за батерии, която бяха отворили тук, след година-две бе фалирала и на нейно място се нанесе старомоден свинар, който пускаше прасетата да тичат на воля из ябълковите градини и продаваше свинското си на премиални цени. Двете местни училища като че притежаваха блажен имунитет спрямо менящите се моди в образованието. Магистрала, която би превърнала по-голямата част от Долен Тадфийлд в някаква си вилна зона „Щастливият Шопар“ на кръстовище 18, променяше курса си и се отклоняваше с осем километра, заобикаляйки в полукръг, а после продължаваше, напълно забравила избягнатото от нея малко островче от селска неизменност. Като че никой така и не знаеше защо; един от участвалите земемери бе получил нервно разстройство, втори бе станал монах, а трети беше драснал в Бали да рисува голи жени.

Сякаш голяма част от двайсти век бе отбелязала няколко квадратни километра със „Забранена територия“.

Анатема измъкна друг фиш и го подхвърли през масата.

— Наложи се да обикалям и да се ровя из архивите на много графства — обясни Анатема.

— Защо е 2315? То е по-ранно от другите.

— Агнес времената ги е уйдурдисвала малко както й дойде. Според мен не винаги е знаела кое къде се пада. Нали ти казах, векове наред сме разработвали система, с която да ги навържем.

Нют прегледа няколко фиша. Например:

— Тази е била необикновено тъпа за жена с името Агнес — отбеляза Анатема.

— Защо Прави и Акуратни? — попита Нют.

— Прави в смисъл на точни или безпогрешни — обясни Анатема с отегчения тон на човек, обяснявал това и преди. — Навремето думата е означавала това.

— Ама виж… — подзе Нют…

… той почти беше успял да се самоубеди, че НЛО-то не е съществувало и е било просто прищявка на въображението му, а тибетецът би могъл да е… ами той работеше по въпроса, но каквото и да е било там, то не е било тибетец. Ала онова, в което все повече и повече се убеждаваше, беше, че се намира в една стая с много привлекателна жена, която явно всъщност го харесваше или поне не й беше неприятен, което за Нют определено си беше начало. Съвсем очевидно наоколо ставаха купища странни неща, но ако наистина се постараеше и подкараше лодката на здравия разум срещу бесния поток на доказателствата, той можеше да се престори, че всичко това са… например метеорологични балони или пък Венера, или пък масови халюцинации.

Накратко, с каквото и да мислеше Нют в момента, не го правеше с мозъка си.

— Ама виж — рече той, — светът нали няма наистина да свърши сега, а? Искам да кажа, просто се огледай. Не е като да има някакво международно напрежение… е, поне не повече от нормалното. Защо не зарежем всичко това замалко и просто не… ох, знам ли, може би просто бихме могли да поизлезем на разходка или нещо такова, искам да кажа…

— Не разбираш ли? Тук има нещо! Нещо, което влияе върху цялата област! — възкликна тя. — Изкривило е всички лей-линии! То защитава района от всичко, което би могло да го промени! То е… то е… — Ето на, пак: в ума й трепна мисълта, която тя не можеше, не й беше позволено да улови — също като сън на събуждане.

Прозорците затракаха. Навън една жасминова клонка, люшкана от вятъра, затропа настоятелно по стъклото.

— Но не мога да го фиксирам — закърши пръсти Анатема. — Всичко опитах.

— Да го фиксираш?

— Пробвах с махалото. С магодолита опитах. Нали разбираш, аз съм екстрасенс. Но то като че ли се движи.