Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон

Никакъв отговор. Само пукот на горяща хартия, трясък на пръснати стъкла, щом огънят стигна до стаята на горния етаж, трясък на рухващи греди.

Огледа се из магазина — трескаво, отчаяно. Търсеше ангела, търсеше помощ.

В далечния ъгъл една лавица се прекатури и пръсна по пода пламтящи книги. Навсякъде край него гореше, но Кроули не обръщаше внимание. Левият му крачол бе започнал да тлее; спря го с поглед.

— Ало? Азирафел! В името на Бо… На Сата… На някого си! Азирафел!

Разбиха витрината отвън. Кроули се сепна и се обърна. Неочаквана водна струя го уцели право в гърдите и го събори на земята.

Очилата му отхвърчаха в другия ъгъл на стаята и се превърнаха в локва горяща пластмаса. Под тях се показаха жълти очи със зеници — вертикални черти. Мокър и вдигащ пара, с лице, черно като въглен, толкова далече от изтупан, колкото можеше да бъде, лазещ на четири крака вътре в горящата книжарница, Кроули тегли по една псувня и на Азирафел, и на Неизразимо великия план, и на Горе, и на Долу.

После погледна надолу и я видя. Книгата. Книгата, която момичето беше забравило в колата в Тадфийлд в сряда вечерта. Корицата й беше леко поопърлена, но самата книга по чудо беше останала невредима. Той я вдигна, напъха я в джоба на сакото си, изправи се залитайки и изтупа дрехите си.

Подът под него се продъни. Сградата се разтърси с рев и се срути сред дъжд от тухли, греди и горящи отломки.

Навън полицията връщаше минувачите, а един пожарникар обясняваше на всеки, желаещ да го слуша: „Не можах да го спра. Сигурно беше луд. Или пиян. Просто се втурна вътре. Не можах да го спра. Луд. Вътре влезе. Ужасна смърт. От ужасна по-ужасна. Ама ей-така си се втурна и влезе…“

И тогава Кроули излезе из пламъците.

Полицаите и пожарникарите го погледнаха, забелязаха израза на лицето му и не помръднаха от местата си.

Той се качи на бентлито, слезе от тротоара, зави покрай една пожарна кола към „Уордър стрийт“ и се изгуби в мрачния следобед.

Те сподириха колата с поглед, докато тя се изгуби. Най-накрая един от полицаите проговори:

— При такова време би било редно да включи фаровете — изтърси той вдървено.

— Особено като кара така. Опасно е — съгласи се друг с равен, глух глас и всички останаха така, осветявани и пърлени от горящата книжарница да се чудят какво ли му става на този свят, дето си мислеха, че го разбират.

Присветна светкавица, синьо-бяла, разсече небето. Екна гръм, силен до болка, и ливна проливен дъжд.

Тя яздеше червен мотоциклет. Не Дружелюбното червено на „Хонда“, а кървавочервено — тъмно; наситено, мрачно, лъхащо на омраза. Мотоциклетът очевидно във всяко друго отношение си беше най-обикновен, без да броим меча, прибран в ножницата и закачен отстрани.

Каската й беше пурпурна, а коженото яке — с цвят на старо вино. С рубинени капси на гърба бяха изписани думите „АНГЕЛИТЕ НА АДА“.

В един и десет следобед беше тъмно, влажно и мокро. Магистралата бе почти безлюдна и жената в червено се носеше с рев по нея, яхнала червения си мотоциклет, с ленива усмивка на уста.

Засега денят вървеше добре. Имаше нещо в гледката на красива жена, яхнала мощен мотоциклет и със затъкнат меч отзад, което оказваше мощно въздействие върху определен тип мъже. До момента четирима пътуващи търговци се бяха опитали да я догонят и сега парчета от „Форд Сиера“ красяха мантинелите и подпорите на мостовете по протежение на цели четирийсет километра път.

Спря при един сервиз и влезе в кафене „Щастливият шопар“. Вътре беше почти празно. Зад тезгяха отегчена келнерка кърпеше чорап, а една тайфа рокери, облечени в черна кожа, яки, космати, мръсни и грамадни, се беше скупчила около някакъв индивид с черно яке. Той играеше твърдо и непоколебимо на нещо, което в отминалите времена щеше да е ротативка, но сега имаше видеоекран и се обявяваше за ЗАНИМАТЕЛНИ ТЕСТОВЕ.

Публиката подмяташе неща като:

— „Д“! „Д“ натисни — „Кръстникът“ трябва да има повече Оскари от „Отнесени от вихъра“!

— „Кукла на конци“! Санди Шоу. Честно бе! Сигурен съм, мамка му!

— 1666-а!

— Не бе, тъпунгер! Тогава е пожарът бе! Чумата е през 1665-а!

— „Б“ е — Великата китайска стена не е едно от Седемте чудеса на света.

Разделите бяха четири: попмузика, спорт, текущи събития и обща култура. Високият рокер, който не си беше свалил каската, натискаше копчетата, кажи-речи, без да забелязва поддръжниците си. Във всеки случай постоянно побеждаваше.

Червената ездачка се приближи до тезгяха.

— Един чай, моля. И сандвич със сирене — поръча тя.

— Значи си самичка, а, душке? — попита я келнерката, като й подаде чая и нещо бяло, сухо и кораво.

— Чакам приятели.

— А — рече келнерката и прехапа вълнения конец. — По-добре ги изчакай тука тогава. Там навънка е ад.

— Не — отвърна й ездачката, — още не е. Избра си една маса до прозореца с хубав изглед към паркинга и зачака.

Чуваше играчите отзад.

— Т’ва е ново: „Колко пъти Англия е била официално във война с Франция от 1066 г. насам?“

— Двайсет? Да бе, двайсе, как пък не… О, толкова били. Е, жив да не бях.

— Американците кога са воювали с Мексико? Т’ва го знам. През юни 1845-а. „Д“ — видя ли! Казах ти!

Предпоследният по ръст рокер, Помията (метър и деветдесет и два), прошепна на най-ниския, Мазния (метър и деветдесет):

— К’во стана със „спорта“ бе? — На кокалчетата на едната му ръка беше татуирано „ОБИЧ“, на другата — „МЪСТ“.

— Ми то такова, изкарва ги, тъй де, наслуки. Искам да кажа, с микрочипове. Сигурно там вътре в КАМ-а има, такова, милиони най-различни теми. — На неговите кокалчета пък на дясната ръка пишеше „ЦАЦА“, а на лявата — „БИРА“.

— Попмузика, Текущи събития, Обща култура и Война. Само дето досега „Война“ не видях. Тъкмо затова го споменавам — Помията се почеса по кокалчетата така, че се чу, и си отвори кутия бира. Гаврътна на един дъх половината, оригна се нехайно, после въздъхна.

— Ще ми се да тургаха повече въпроси от Библията, мамка й.

— Що? — Мазния не беше и подозирал, че Помията си пада по Библията.

— Щото, ми щото помниш ли, като стана оная издънка в Брайтън?

— О, да бе. Даваха те по телевизията в онова криминалното предаване — в гласа на Мазния се долавяше завист.

— Ми тогава трябваше да седя в оня хотел, дето бачкаше мамето, нъл’ тъй? Чет’ри месеца. И немаше нищичко за четене, само тоя скапаняк Гидиън си беше зарязал там Библията 49. И то ти се набива в акъла един вид.

Още един мотоциклет, черен като въглен и лъскав, спря отвън на паркинга.

Вратата на кафенето се отвори. Студен вятър се втурна вътре; мъж, цял облечен в черна кожа и с къса черна брадичка, се приближи до масата и седна до жената в червено. Рокерите около видеотестовата машина тутакси усетиха колко са гладни и пратиха Скъз да ходи да им купи по нещо за ядене. Всички до един — освен онзи, играча, който не каза нищо, само продължаваше да натиска копчетата, да познава и да трупа точки.

— Не съм те виждала от Мейфкинг — рече Червената. — Как върви?

— Доста зает бях — отвърна Черния. — Много време се заседях в Америка. Кратки пътешествия по света. Всъщност само си убивах времето.

— Ама как така нямате пай с пържоли и бъбречета? — възкликна обидено Скъз.

— Мислех, че имаме, обаче нямаме — отвърна жената.

— Смешна работа, всичките накрая да се съберем така.

— Смешна ли?

— Ами нали разбираш. Прекарваш всичките тия хиляди години в очакване на големия ден и той най-накрая идва. Все едно чакаш Коледа. Или рождения си ден.

— Ние нямаме рождени дни.

— Не съм казал, че имаме. Казах само, че е същото.

— Всъщност — призна жената — май като че нищичко не ни е останало. Освен оня резен пица.

— С аншоа ли е? — попита мрачно Скъз. Никой от тайфата не обичаше аншоа. Нито пък маслини.

— Да, душа. С аншоа и маслини. Искаш ли го?

Скъз поклати тъжно глава. С къркорещ стомах той се върна при играта. Тед Буцата ставаше много раздразнителен, когато огладнее, а издразнеше ли се Тед Буцата, всички хапваха. Пердах.