Мусон - Смит Уилбур

— Том! — извика тя радостно и заприпка по ръба на стената, с широко разперени ръце за равновесие. — Закъсня! Чакам те от часове. Почти се бях отказала. — Тя скочи на земята и затича боса по пясъчната пътека. На десет стъпки от него, спря и го погледна в лицето. — Какво има, Том? — прошепна Сара. Никога не го бе виждала такъв. Чертите му бяха измъчени, а погледът изпълнен с бездънна тъга. — Том, какво е станало с тебе?

Той пристъпи несигурно и протегна ръце като удавник. Сара се хвърли към него.

— Том! О, Том! Какво има? — Прегърна го с все сила. — Кажи, любими! Искам да ти помогна!

Том се разтрепери и тя помисли, че е болен, поразен от ужасна треска. Той изхълца и по лицето му потекоха сълзи.

— Трябва да ми кажеш! — примоли се тя. И през ум не й бе минавало, че може да падне духом. Винаги бе смятала, че е силен и несломим, а сега го виждаше рухнал и съсипан. — Моля те, Том, кажи!

— Дориан е мъртъв!

Тя замръзна.

— Не може да бъде! — едва успя да промълви Сара. — Просто не може да бъде. Сигурен ли си? Никакво съмнение ли няма?

— Мъжът, който го съобщи е молла, свят човек. Закле се във вярата си — отвърна Том. — Не може да има съмнение.

Вкопчени един в друг, те се отпуснаха на колене и тя зарида заедно с него.

— Беше ми като роден брат — каза Сара, притиснала буза до неговата, така че смесените им сълзи мокреха лицата и на двамата. След малко тя подсмръкна и обърса лице с ръкава на блузата си. — Как е станало? — Том все още не беше в състояние да говори. — Кажи ми! — настоя Сара. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го накара да говори. Да пусне мъката навън, както хирургът разрязва цирея, за да изтекат гной и отрови. Най-накрая той започна да разказва. Думите излизаха твърди и ръбести — сякаш раздираха гърлото му, докато с мъка ги изкарваше от себе си. Отне му много време, но накрая й каза всичко.

— Какво ще правим сега? — попита Сара и се изправи. Хванала бе здраво ръцете му и го принуди да стане. Трябваше да го накара да се опълчи срещу вълните на мъката.

— Не знам — отвърна Том. — Знам само, че Дориан е мъртъв и аз не можах да го спася. Аз съм виновен. Ако бях дошъл по-рано…

— Не си виновен! — отвърна тя сърдито. — Няма да ти позволя да мислиш така! Направи всичко, което бе по силите ти. Никой не би могъл да постигне повече.

— Вече нищо не ме интересува.

— Напротив, трябва да те интересува. Дължиш го на себе си, на мене и на паметта на Дориан. Той винаги се е учел от теб. Знаеше колко си силен. Не би искал да те вижда такъв.

— Моля те, не ми викай, Сара! Свършен съм от мъка. Нищо друго не ме интересува.

— Няма да ти позволя, да се предаваш. Трябва да помислим заедно. Какво ще правим занапред?

— Не знам — повтори Том, но изправи рамене и преглътна сълзите си.

— Накъде ще тръгнем? — попита тя. — Не можем да останем тук и не можем да се върнем в Англия. Тогава, накъде?

— Африка — отвърна Том. — Аболи намери един човек, който ще ни отведе във вътрешността.

— Кога тръгваме? — попита просто тя, без да обсъжда решението.

— Скоро. След няколко дни. — Том бе преодолял слабостта си пред всепоглъщащата мъка. — Колкото да напълним бъчвите и да попълним хранителните си запаси.

— Ще се приготвя — каза тя.

— Ще бъде трудно. Опасно пътуване с неясен край. Сигурна ли си, че искаш това? Ако имаш някакви колебания, трябва да ми кажеш още сега.

— Не ставай глупак, Том Кортни! — отвърна Сара. — Разбира се, че идвам с теб!

115.

Когато си тръгна от манастира, Сара пое обиколен маршрут към консулството, като най-напред тръгна по една открита от нея пътека, водеща до едно селце. Едва бе изминала половин миля, когато съвсем ясно усети, че някой я следва. Сигурна беше, че чу стъпки по пътеката. Дръпна юздите и се извърна на седлото, за да погледне назад.

И от двете страни пътеката бе оградена с гъста и лъскава растителност. Не можеше да види нищо отвъд последната извивка на пътеката, на няколко крачки от мястото си.

— Том? — викна Сара. — Ти ли си?

Отговор не последва и тя реши, че й се привиждат призраци. Голяма глупачка съм, помисли Сара и продължи да язди.

Стигнала селото, тя купи от някаква старица кошница зеленчуци — извинение за толкова дълго отсъствие — и продължи почти до пристанището, за да се върне в консулството по главния път.

В съзнанието й се блъскаха най-различни мисли. Настроението й се колебаеше между главозамайваща възбуда от предстоящото приключение до дълбока печал, породена от неизбежната раздяла с Керълайн и Кристофър. Обичаше и двамата дълбоко. Керълайн бе свикнала да разчита на нейната сила и кураж в мрачната сивота на нещастния си брак, а Сара гледаше на малкия Кристофър, като на собствен син. Тревожеше се много за тях. Дали пък не могат да тръгнат и те? Идеята проблесна за миг, за да я пропъди веднага — глупаво беше дори да се мисли по въпроса.

— Трябва да ги напусна. — Сара мобилизира всички сили. — Обичам и двамата, но Том е мой мъж и него обичам повече от самия живот. Трябва да отида с него!

Така бе потънала в мислите си, че влезе в двора на конюшните, без да забележи Гай до момента, в който й викна строго от сянката на дългата веранда:

— Къде си ходила, Сара?

Тя вдигна смутен поглед.

— Стресна ме, Гай.

— Гузна съвест? — попита той.

— Ходих да купя зеленчук. — Тя сложи ръка на окачената на седлото кошница. — Готвя се да избягам с една зелка! — Тя се засмя весело, но Гай остана сериозен.

— Ела в кабинета ми! — нареди той и Сара забеляза коняря му да се навърта край вратата на конюшнята. Момчето беше изцяло творение на Гай, лукаво човече с белязано от шарка лице. Казваше се Асам. Тя никога не го бе харесвала, още по-малко сега, при вида на злорадата му знаеща усмивка.

Със свито сърце Сара съжали, че не бе взела по-сериозни мерки да прикрие излизането си и не бе обърнала достатъчно внимание на подозрението си, че я следят.

— Искам да се изкъпя и преоблека за вечеря — отвърна тя, като се мъчеше да остане невъзмутима, но Гай се намръщи и плесна ботуша си с камшика за езда.

— Няма да те забавя — каза той. — Като твой попечител, настоявам да ми се подчиняваш! Асам ще прибере кобилата.

Сара го последва неохотно през верандата в мрачната прохлада на кабинета. Гай затвори вратата и я остави права в средата на помещението, докато сам се настани зад писалището.

— Срещаш се с него в стария манастир — констатира лаконично той.

— С кого? За какво говориш?

— Не си прави труда да отричаш! Асам те проследи по мое нареждане.

— Шпионирал си ме — избухна Сара. — Как посмя! — Направи опит да разпали възмущението си, но не се получи убедително.

— Радвам се, че не правиш опит да обидиш моята интелигентност, като отречеш.

— Защо трябва да отричам любовта си? — Тя се изправи в цял ръст, вече наистина ядосана.

— Станала си моряшка курва — каза Гай. — След като получи онова, което криеш между краката си, той ще ти се надсмее и ще отплава, както постъпи със сестра ти.

— Когато отплава, аз ще бъда на борда.

— Аз съм твой попечител, а ти си само на осемнадесет. Никъде няма да ходиш, без мое съгласие!

— Тръгвам с Том и ти не можеш да ме спреш по никакъв начин.

— Ще видим! — Гай се изправи. — Няма да излизаш от стаите си, докато „Лястовицата“ напусне Занзибар!

— Не можеш да се отнасяш с мен като със затворничка.

— Напротив, мога! Пред вратата ти ще има пазач, а също и при портите. Вече съм се разпоредил. А сега, върви в стаята си! Ще заповядам да ти донесат вечерята там.

116.

Том бе така потънал в грижи около подготовката на „Лястовицата“ за предстоящото плаване, че почти не обърна внимание на европейския кораб, който се домъкна в пристанището след залез-слънце. Даже и в оскъдната вечерна светлина се виждаше, че е силно пострадал от бури. Беше сезонът на циклоните в Индийския океан и вероятно корабът се бе натъкнал на едно от тези дяволски изчадия. На кърмата пишеше „Апостол“, а на мачтата му се развяваше парцалив флаг на Компанията. Щом хвърли котва, Том изпрати Люк Джарвис за новини.