Окото на тигъра - Смит Уилбур

Пистолетът изтрещя още веднъж зад гърба ми и чух, че оловото изплющя върху обшивката на вентилационната тръба. Пробягах трите крачки до перилата на борда и се хвърлих встрани, падайки по корем в черната вода, но потънах надълбоко, защото разпенените струи, бълвани от витлата, ме подхванаха и ме понесоха надолу.

Водата бе вцепеняващо студена и сякаш проникваше във всяка гънка на дробовете ми, пронизвайки ме чак до мозъка на костите.

Спасителната жилетка ми помогна да изплувам най-сетне на повърхността и аз се огледах изплашено наоколо. Светлинките от брега се виждаха ясно и ярките им отражения примигваха игриво върху тъмната вода. Вълните в откритото море се пенеха и браздяха повърхността на водата, подхвърляйки ме равномерно нагоре и надолу.

„Мандрейк“ се плъзгаше плавно по посока на черните бездни на откритото море. Всичките й светлини бяха запалени и яхтата приличаше на някакво екскурзионно корабче, отдалечавайки се бързо от мен.

С голям труд успях да се освободя от обувките и якето, а после напъхах ръце в спасителната жилетка. Когато погледнах отново към „Мандрейк“, тя бе вече на около миля, но изведнъж започна да завива и от мостика й блесна дългият бял лъч на прожектор, който започна да опипва внимателно водата и да подскача върху притъмнялата повърхност на морето.

Бързо се огледах към сушата, опитвайки се да зърна подвижните фарове върху буйовете при английския бряг и да се ориентирам с помощта на фара на остров Флатхоум. Местоположението на фаровете беше се променило само за секунди, вълните на прилива започваха да намаляват и течението ме влачеше на запад. Обърнах се по посока на течението и започнах да плувам.

„Мандрейк“ беше намалила ход и бавно пълзеше към мен. Светлината на прожектора подскачаше и проблясваше наоколо, опипваше и търсеше настоятелно, скъсявайки все повече разстоянието.

Следвах течението, плувайки странично, за да не загребвам над повърхността на водата, и едва се сдържах да не премина в мощен кроул, при който неминуемо щяха да се разхвърчат бели пръски, а ярко осветеният кораб неумолимо се приближаваше. Когато яхтата се изравни с мен, снопът светлина шареше по откритото пространство от другата й страна.

Течението беше ме отнесло настрани от килватера й, по който екипажът очевидно се стараеше да се придържа при връщането в обратна посока — новата й диря бе на около сто и петдесет ярда от старата. Успях да зърна хората на мостика. Синият копринен халат на Мани Ресник блестеше под осветлението на мостика като крилата на пеперуда и дочух ядосания му глас, но не можах да разбера думите му.

Лъчът на прожектора се насочи към мен като някакъв дълъг, студен и бял пръст на обвинител. Той сечеше повърхността на морето по строго определен начин — назад и напред, назад и пак напред — и при следващото му насочване сигурно щеше да ме освети. Завъртя се около оста си в другата посока, люшна се и запълзя обратно. Люшкащият се лъч се насочваше право към мен, но в мига, в който ме освети, от мрачните морски води неочаквано се надигна вълна и аз се озовах зад браздата й. Светлината се разсея върху гребена на вълната и аз останах незабелязан. Прожекторът продължи да шари нататък, следвайки неумолимо по определената траектория.

Бяха ме изпуснали. Продължаваха да се връщат назад към устието на река Севърн. Притиснат в грубите обятия на брезентовата спасителна жилетка, гледах отдалечаващата се яхта, но едновременно с обхваналото ме успокоение почувствах, че почва да ми се повдига и да усещам все повече болките от нанесените ми удари. Но пък бях свободен. Единствената ми грижа сега бе да издържа достатъчно дълго в леденостудената вода.

Започнах да плувам отново, следейки отдалечаващите се светлини на „Мандрейк“, които постепенно се стопиха сред пъстро осветения декор на брега.

Часовникът ми беше останал в склада на бака, така че не можах да разбера колко време мина, преди да загубя всякаква чувствителност в ръцете и краката. Опитвах се да продължавам да плувам, но не бях сигурен дали крайниците ми ще могат да издържат.

Изпълни ме приятното и неясно усещане за лекота. Светлините на сушата бяха избледнели и ми се струваше, че съм увит в топли и меки бели облачета. Реших, че ако така настъпва смъртта, то тя не е чак толкова неприятна, колкото я описваха. Започнах да се хиля, увиснал безпомощно в подгизналата спасителна жилетка.

Много ми беше любопитно защо беше изчезнало зрението ми, поне не бяха ми казвали, че преди смъртта се ослепява. После изведнъж разбрах, че с утрото над морето беше се спуснала мъгла и именно тя беше ме заслепила. Но светлината на утрото се засилваше и успях да зърна на двайсет фута от себе си обвития в мъгла бряг.

Затворих очи и се унесох в сън. Последното, което ми мина през ума, бе, че това е навярно последната ми мисъл. Изхилих се отново и мракът ме обгърна.

Събудиха ме гласове, които се чуваха някъде наблизо сред мъглата, и цветистият мелодичен уелски говор ме разсъни напълно. Опитах се да извикам, но колкото и да се стараех, от устата ми излезе само някакво грачене като на чайка.

От мъглата изскочи черната тромава коруба на стара рибарска лодка. Тя се носеше бавно по течението и наведените над борда й двама мъже бяха дълбоко заети с пускането на кошове за лов на омари.

Изграчих пак и единият от тях вдигна глава. От грубото и набръчкано червендалесто лице ме гледаха светлосини очи, на главата си бе нахлупил плетена шапка, а с изгнилите си жълти зъби стискаше вехта дървена лула.

— Добро утро — изграчих аз.

— Господи! — възкликна рибарят с лулата.

Седях в мъничкия фургон, увит в мръсно старо одеяло и пиех горещ неподсладен чай от очукано емайлирано канче — но треперех толкова силно, че чашата подскачаше и се тресеше в шепите ми.

Цялото ми тяло бе украсено във всички оттенъци на синия цвят, а от възвръщащото се кръвообращение усещах остри болки в ставите. Двамата ми спасители бяха мълчаливци, които никак не се бъркаха в живота на другите. Отношението им към живота вероятно бе наследено от поколения пирати и контрабандисти.

Когато заложиха всичките си кошове и тръгнаха да се прибират, бе вече следобед и аз бях се стоплил. Дрехите ми бяха се изсушили над печката в миниатюрната кухничка и бях се нахранил обилно със сандвичи от ръжен хляб и пушена скумрия.

Влязохме в пристанището Порт Талбът и когато поисках да им платя за всичко, което направиха за мен, с моите омачкани банкноти от по пет лири, по-възрастният от двамата рибари ме изгледа обидено със студените си сини очи и рече:

— Всеки път, когато спася някого в морето, господине, за мен наградата е да знам, че е останал жив. Запазете си парите.

Обратното пътуване до Лондон беше пълен кошмар по разните междуградски автобуси и нощни влакове. Когато слязох на гара Падингтън в десет часа на следващата сутрин, никак не се изненадах, че двамата полицаи, които величествено крачеха по перона, се спряха и ме изгледаха подозрително. Сигурно съм им заприличал на избягал затворник.

Шофьорът на таксито огледа с отегчен поглед двудневната ми брада, подутата устна и подпухналото ми око.

— Да не би мъжът й да се е прибрал по-рано, а приятелче? — попита той, а аз тихо изпъшках.

Шери Норт отвори вратата на апартамента на чичото и ме зяпна изненадано с големите си сини очи.

— Боже мой, Хари! Какво, за Бога, стана с теб? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря — казах аз. — Ти наистина ме зарадва.

Шери хвана ръката ми и ме придърпа да вляза.

— Направо си изкарах ума. Два дена. Обадих се дори и в полицията, звънях по болниците — къде ли не.

Чичото се въртеше някъде отзад и присъствието му ме дразнеше. Отказах на поканата да се изкъпя и да си сменя дрехите — и вместо да остана, поведох Шери с мен към „Уиндзър Армс“.

Докато се къпех и бръснех, оставих вратата на банята отворена, за да можем да си говорим, и макар че не я виждах, докато бях във ваната, почувствах, че помежду ни се заражда някаква непринудена интимност, която много ме радваше.